сряда, 31 декември 2014 г.

Зима. Пирин. Тевно езеро.

Зима. Пирин. Тевно езеро.

От миналата година исках да ида на Тевно езеро зимата и тъй като високия Пирин  си е мамата трака през този сезон, избрах най-лекия за мен вариант през хижа Беговица.
В събота 20.12. след половин денонощие влакове, такси и малко пеша се добрахме с един съфорумец(Миро) до хижата.
 Нямаше време за нагоре и останахме да пренощуваме.
Няма как да не спомена хубавите манджи, които се готвят там.
Лятото ядох ориз с коприва, а сега телешко с гъби  и картофи.
И копривата и гъбите се берат от персонала и тези специалните им манджи стават да си оближеш пръстите.
Поздрави за хижаря Николай. Запомнил ме беше човекът като ходих лятото.

Не бях спал предната вечер щот във влак  трудно се спи и очите ми се затваряха.
Легнахме си рано въпреки оптите на непозната колежка туристка да отвлече спътника ми.:)
Смея се, ама няма майтап.
Това е проблемът като ходите с Миро, трябва да го спасявате от коуежките, които са му хвърлили око.
Не мога да им се начудя на акъла на жените.
Защо биха предпочели някой дето е 185см, мускулест и със сини очи като коуегата пред някой нисък , опален от слънцето и с корем като кайряшка мравка като мен.:)
С триста зора и ултиматум, че в седем тръгвам и никого не чакам успях да го изтръгна от ръцете им и насила го качих в стаята, заключих, за да не го измъкнат и скрих ключа,  за да не би пък той да си промени решението и да изчезне през нощта.:)
Пак се хиля като го пиша, ама няма майтап.
Исках да е в добра форма на другия ден щото времето по прогнози беше леко притеснително  и не ми се тръгваше с някой с омекнали крака дет да го влача нагоре.

Разбрахме се да станем в шест часа, ама тъй като го познавам от вече две години навих часовника за пет и половина, а като звънна му казах, че е шест и да побърза с яденето, бръсненето, дрискането, пиенето на кафе, пушенето на половин кутия цигари, яденето(второто за сутринта).......чата във фейса от терасата, който май не се осъществи ........и т.н.
Закъсняхме малко.
Следващия път ще навия часовника два часа по-рано.
Проблема е, че ме усетиха, че го правя и втори път едва ли ще мине номерът.:)

Снегът започва от хижата нагоре.
В началото е малко и стъпките от миналите преди това хора са се запазили .
Сложихме снегоходките само да не ни тежат и за да не се плъзгаме.
Леко ми тъкаше под лъжичката заради прогнозите, но винаги можеше да се върнем.
Едни черни облаци идваха от север, но оставаха западно от нас, а напред към целта върховете се обвиваха в нещо по-бяло и не толкова страшно.
Следобяда го даваха по форекаста 65км в час и съчетано с мъглата и  ситния сняг който заваля по едно време и ставаше сложно и затова бързахме да изпреварим най-лошото.
По едно време имъглата и белотата ни обвиха и се наложи да чакаме щото не виждахме къде стъпвахме.
 То реално времето после се пооправи, ама знаехме ли.

На запад и назад:

На изток и на юг.








В началото не се затъваше никак, но постепенно докато се качвахме към Беговишки превал, първо затъваха само снегоходките, после и над глезена стигаше снегът, но това си беше нормално.
Вече нямаше следи или бяха засипани и газенето по баира ни поизпоти.


При пресичането на един малък поток Миро пропадна от снежното мостче и крака му се заклещи и не можеше да ни да се измъкне ни да се освободи щото му идваше прекалено надолу.
Докато хвърля раницата, махна моите  снегоходките и успя да разкопчея замръзналите каишки на неговите снегоходки и обувката му се понапълни малко с вода.
Не беше голям проблем, хапнахме, пийнахме и продължихме.

След Беговишки превал снегът е много, но е надолнище и се слиза лесно.
Минахме по коловете после през реката един два пъти и слязохме долу в ниското.
Бях поразпитал за това онова и бях решил да не минавам по *зимната* по която също имаше лавинна опасност, а и едва ли щях да я улуча.
Мерси много на Дидо и Ведрин за разясненията.
Яд ме е, че не турих трака в машинката, а реших да карам на спомен от трака който разгледах на компютъра от това къде се минава във финалното качване към Тевно по онова заравненото място северно от Каменишки кукли.
Мисля че все пак го улучих, но с леки отклонения, а и снегът се оказа не какъвто го искахме.
Завихме вдясно по едно заравнено място северно от Каменишкикукли, после леко слязохме и тръгнахме вдясно  и нагоре покрай  река с големи камъни . Тя реката не се виждаше и камъните бяха покрити с два метра сняг, ама мисля че там имаше река.
Ако снегът беше фирнован нямаше да имаме никакви проблеми и всичко щеше да е песен дет се вика.
Само че  както се досещате ако беше така нямаше да пиша това и щях най-много да сложа някоя снимка в *къде се мотахте последно*. :)
Имаше един много стръмен, но кратък като разстояние широк два метра склон който изглеждаше добре и макар.
Това е точно над реката с големите камъни.
Излезехме ли отгоре и си бяхме решили проблемите.
Снегът обаче беше навят на това място до гърдите и се пропадаше дори под него в дупките около камъните.
В повечето време бях срещу стена от сняг, която ровех със снегоходките и с ръце и  се мъчех да издрапам, но без никакъв успех.
Не помръдвах и на сантиметър от мястото си въпреки усилията и не можех близо час да преодолея някакви си десет метра до горе.
Един час според колегата, а според мен си беше цяла вечност.
Бях загубил представа за времето.
Никога не се бях изтощавал досега толкова, че да получа крампи в краката, а не е като да не съм ходил извън предела на силите си досега.
Бях тръгнал малко след настинка от която уж се оправях.
Който не е получавал крампи не знае как боли, а в съчетание с изтощението от усилието, си е направо уникално гадно.
Свалих снегоходките да пробвам без тях, но това се оказа грешка, защото краката ми влязоха между камъните и се набих толкова надолу, че за малко да ми се скрие и главата.
С триста зора си измъкнах крака между два камъка и пак крампа отзад на бедрото.
Пак сложих снегоходките , но нямах сили да ги закопчея щото са ми нагласени да се закопчават с голямо усилие , за да не падат когато не трябва и затова се наложи да разхлабя каишите.
Ако знаете само колко лесно се разхлабват замръзнали каишки.
Това естествено после ми изигра лоша шега.
Миро беше десетина метра под мен, под мен защото този уж леко полегат склон се оказа толкова стръмен че стъпвах не на него, а на изгребания сняг, а в същото време раменете ми опираха в склона и бях един вид полегнал въпреки че бях стъпал на краката си и прав.
Бях останал хептен без сила, тези десетина метра които ми оставаха до горе бяха невъзможни за минаване и  предложих на колегата да слезем петдесетина метра и да се пробваме от другата страна на големите камъни(реката).
Вятърът беше взел да се усилва и Миро каза че слезем ли пак надоло за да търсим път, по-добре ще е да се връщаме.
Аз самия бях пред отказване щото времето беше напреднало, а само ровех и не помръдвах и на сантиметър, а времето няколко пъти на идване даваше индикации, че ще се развали.
Това което ме отказа от връщането беше че ако се пробвам да сляза от мястото където бях, най-вероятно щях да да се бухна върху Миро и макар и да не беше толкова високо, че да се утрепем, със сигурност щяхме да счупим по някой крак или ръка.
Починах няколко минути, за да събера повечко сили, надъхах се и тръгнах леко странично и пак нагоре, което не беше много разумно щото ако снегът или теренът отдолу беше като този по който драпахме щях да се озова 15 метра по надолу с някоя фрактура.
По закона на всеобщата гадост в този момент разхлабената снегоходка падна от крака ми, за капак и крампа отзад на бедрото.
Въобще отвсякъде пълен кеф.
Вече виждах звезди посред бял ден, ама за това главната причина беше белотата наоколо, а бях свалил маската щото въпреки кучия студ се потях и потта замъгляваше стъклото.
Който е ходил по-дълго време без маска в тази белота знае какво е.
Гпс-ът ми беше се навлажнил и стъклото беше замръзнало в тънък слой лед.
С два пъти по триста зора я закопчах и с доста псувни(гарантирано помагат когато сте на зор) издрапахме горе.
Не останахме много на едно място  щото отрупания със сняг Каменишли кукли застрашително се беше навесил над нас.
От тук нататък като изключим умората си беше песен(лесно).

Пред нас се показва ей това.










Поглед назад:




Вятърът беше взел да изчиства облаците и слънцето блесна:







Идвал съм няколко пъти лятото на Тевно, но никога не бях нинавал от тази страна и многото вървене ме изненада.
Все си мислех че ей сега ще видим заслона и всеки път следваше някой нов баир за качване.
Вятърът се усили на пориви до степен да те накара да се приведеш и стегнеш, за да не те отнесе и бойния дух взе да спада и в този момент:

Прекръстих се иказах някаква моя си измислена в момента молитва въпреки че съм си абсолютен  атеист, ама в такъв момент след толкова зор да видиш подслон, няма как поне да не се усъмниш в съществуването на Господ.:)



Това клипче и главно съпровода на музиката от телефона ми,  говори за настроението дето ни обзе след това:
Увеличете си звука, че малко е тихичко иначе.
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/IlyUyK#6095875647532243826




Някъде по това време:


В заслона нямаше дърва, но пухенките и чаят ни стоплиха.
Той форума и тука го има между другото:

Тук ново двайсет.
Газта ми свърши след като си стопих водата, а не би  трябвало защото с тези най-малките бутилки  топя вода по три дена и си правя пюретата тези три дни и остава даже .
 Не ми е за първи път и точно знам за колко вода ми стига и нямам обяснение освен, че съм я ползвал бутилката и съм забравил.
По закона на всеобщата каквото  беше там и на Миро газта му свърши.
Това вече ме притесни, защото ако се наложеше да останем аварийно заради времето още ден два, нямаше да имаме вода.
Като сложим и това че нямаше как да се върнем по същия път това ми докара една почти безсънна нощ.
Досега не се бях притеснявал така за следващия ден.
Трябваше ни задължително хубаво време, за да си изберем подходящ маршрут надолу, а не можехме да изчакаме хубаво време заради липсата на вода.
За пръв път попадах в шибинг ситуация от подобен род.
Едвам дочаках сутринта, хапнах малко, пийнах малко вода от литъра и половина който имах, стегнах раницата и зачаках Миро да свърши всички тези процедури които изброих предния ден.:)
 Забравих да спомена, че денят беше ясен и сравнително тих, което много ме радваше и ми стана по-леко на душата.:)
Поне щяхме да виждаме къде ходим.
Слизането беше вдясно от мястото където се качихме.
Въртяхме доста наляво и  надясно докато се озовахме на едно ниско около 1.50м метра отвесно място след която следваше  много къса наклонена писта за бобслей.
Хвърлих си раницата и щеките да не ми тежат и пречат и спускайки се на ръце скочих с лице напред .
Бухнах се по задник, но тъй като имаше голям наклон нямаше силен удар, а само десетина метра плъзгане надолу.
Миро като по-дълъг успя някак си да слезе и да стъпи преди да се лизне и той надолу.
Вече бяхме долу, притеснението изчезна.

Поглед назад:








Даже клека по Мозговица не можа да помрачи доброто настроение.
Денят се очертаваше идеален що се отнася до времето.
В момента няма по мое скромно мнения никаква опасност от лавини ако се мине по [b]лятната[/b] пътека [b]над[/b]  река Мозговица, защото надолу по  Мозговишкия рид снегът по тези изложени на слънцето южни склонове е малко .
В клека който е в началото на пътеката снегът е много и се пропада и в гората после има сняг, но не е болка за умиране и се ходи лесно, а някъде и пълзи.:)


Минахме през Бански гроб, после през Преливниците на Мозговица и слязохме на Попина лъка.
Това е моста при преливниците, който се беше обледенил като водата в шишетата ни:

В сравнение с драпането обратно към Беговишки превал,  където е зарито от сняг минаването оттук по лятната пътека по реката си е песен.
Докога ще е така и безопасно не знам, но в понеделник 22.12. е това положението.
При следващите обилни снегове в края на годината сигурно ситуацията ще се измени, но сега това е най-добрия вариант за слизане надолу към  цивилизацията.
Сега хапвам пийвам и готвя раницата за утре и следващите 4-5 дена за нещо по-леко Родопско....а дано е по-леко, ама надали.:)

Всички снимки:
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/IlyUyK#

Трак:
http://dox.bg/files/dw?a=60ef31dd69

събота, 22 февруари 2014 г.

Зима.Село Тъжа-Триглав-Марагидик-Параджика-Калофер.
Седях вкъщи и се чудех какъв маршрут 
да избера, когато колега от форума(Тодор)
ми предложи да отскочим до 
Голям Кадемлия 
за събота и неделя.
Щяхме да сме трима. Аз, Той и половинката му.
За да не хващам нощни влакове и да се наспя

 си взех почивен ден(петък), а за да ми отпочинат
 краката след ходенето и за да напиша 
глупостите, които в момента четете си взех и понеделника.
Въобще не мислех да продължавам след заслона, 
но плановете се промениха и понеделника го прекарах
 в ходене затова взех още ден, днес, вторник, 
за да си отпочина и почеша пръстите с клавиатурата. Беше хубаво, но и натоварващо ходене.
Най съм доволен, че не се отказах последния ден въпреки, че предвид черните облаци от север в началото на деня най-разумно беше да се откажа и спусна по ниското.
Гледките пък от връх Русалка(Марагидик) бяха уникални с тези прииждащи облаци.
Жалко, че не съм добър в снимането, но този връх който е встрани от билото е задължителен за посещение. 


Първи ден:
Стара Загора-два влака, автобус-село Тъжа-хижа Русалка.
 


Ако не сте пътували досега с влак ето как изглежда товаSmile 
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/tklYbE#5979023372398993682 

Ако вървите като баба ми, когато беше на 90 години ще успеете за два часа от село Тъжа до хижа Русалка. Повечко кал и по-малко сняг. 
 

Много е евтино. За спане, огромна порция боб, бира, чай, картофена салата с перата на зелен лук и 4 филийки хляб ми взеха само 13 лева.
Мачките(писаните) отначало бягаха, но после самички дойдоха да се отъркат и помъркат. 


 

 




Втори ден:
Хижа Русалка-х.Триглав-Голям Кадемлия.
 


Тодор и Венито позакъсняха и малко преди обяд тръгнахме нагоре към заслона.
Интересно беше, че и тримата бяхме с един и същи зимен модел на Бореал.
По пътя нагоре снегът вече е повечко от калта.
 
 

 

Стигаме хижа Триглав и от поляната пред нея завиваме надясно. 
 

Никой не е минавал след последните снеговалежи.
Снегът в тази част е много. Гази се, но по-лошото е, че се лепи.
Така се трупа по снегоходките, че не можех да си вдигам краката от тежестта.
Ходенето в началото беше много стръмно, мъчително и се изморих.
По нагоре по ръба снегът беше по-малко, но се пропадаше между камъните и това е леко изнервящо, защото не смееш да стъпиш.
Общо взето моментното състояние на снежната покривка е такова, че ходенето не е така забавно.Smile

Запънал съм ръбовете на снегоходките докато отдъхвам.
Има доста стръмни изкачвания, където ако се фирнова снегът ще ви трябват котки, но не е нещо страшно. 

 

Тодор и половинката му се набират по един безснежен участък в горната част на качването. 
 

Връх Ботев в средата на снимката.Вижда се кулата като малка черна точица. 
 

Пристигнахме на свечеряване и докато се намотаме слънцето взе да залязва. 
 

 

Заслонът се оказа по-добре зареден и от супермаркет.
Има и от пиле мляко. Двама души могат да изкарат седмица ако ги хване някоя буря горе
и то без да се лишават от нищо. Стопихме вода и откъртихме.
Тодор така хъркаше, че от вибрациите вратата се отваряше.
Отначало си мислех, че ратракът се качва към заслона пък то какво се оказа
.Smile 



Трети ден:
Заслонът-Смесите-връх Русалка(Марагидик)-хижа Тъжа.
 


Сутринта казах добро утро на останалите коти на Триглав(Малък Кадемлия и Пиргос) и на Слънцето. Не знам защо така обичам да снимам срещу слънцето.
Сигурно си има причина, но не мога да определя каква е. 

 

 

Не бързахме и тръгнахме към осем часа.
Все още нямах идея какво ще правя, ще се прибирам ли или ще продължа.
Тръгнах на това ходене защото Тодор ме извика, не бях правил никакво проучване и не бях планирал нищо.
Качих се на Малък Кадемлия да цъкна някоя снимка, но не ми харесаха.
Малкото сняг по високите части ме изкарваше извън нерви.Smile
Все пак можете да ги видите в линка, където са всичките снимки.
Голям Кадемлия сниман от разклона между Малък Кадемлия и Русоватец. 

 

Връх Ботев.Това черното дето се вижда не е точно оголено, а хвойната не е съвсем покрита и се виждат връхчетата и. 
 

Имаше участъци докато слизахме към Смесите, които изглеждаха с малко сняг отдалеч, но се пропадаше и имахме няколко падания.
Човек ако не внимава може да усуче някое коляно затова по надолнищата не трябва да се бърза.
Поглед назад за довиждане на Кадемлията. 

 

Малко преди гората и в самата нея снегът е доста и се лепеше не само отдолу, а и
отгоре на снегоходката.
Надигаше ми петата все едно съм вдигнал *коконите* и в един момент стъпвах на пръсти затова спирах да го изчагъртам от време на време. 

 

След гората пътищата ни се разделиха.
Аз тръгнах към хижа Тъжа и Марагидик, а Тодор и Венито към колата в село Тъжа.
Стана много жега и се опърлих от слънцето. Не ми се слагаха очилата, а трябваше.
После виждах цветни кръгове като влязох на тъмно в хижата и се блъсках в масите.
Пийнах няколко коли, че нямаше тоник, оставих половината багаж да не ми тежи раницата и поех към върха.
С лека раница бях като Хон Гил Дон(известен в миналото карате филм с летящи китайци)
Никога не тръгвам без най-важните неща в раницата дори и за кратки разходки до близки до хижата върхове като този.
В началото пак лепящ сняг, но ако ходите тези дни от хижата до връх Марагидик снегоходките по-скоро ще ви пречат и тежат.
Нагоре снегът може да се заобиколи или се минава лесно през него.
Това качване беше черешката на тортата от ходенето.
Много красиви гледки и тъй като беше на живо гледките се меняха непрекъснато заради прииждащите облаци. Трябва да се види защото снимките на аджамия фотограф като мен не могат да покажат всичката хубост. На средата на пътя оставих снегоходките на пътеката, за да не ги мъкна.
Затиснах ги с голям камък, защото вятъра се усили много и имаше вероятност да излетят. Цъкнах им едно знаменце на машинката, за да не вземе да паднеше мъгел и да се чудя къде са. 


 

 

 

 

 

 

Ботев е някъде там скрит зад облаците почти на всички снимки, а на последната,
за да се ориентирате по-лесно се вижда и хижа Плевен точно над една права снежна линия, която предполагам е влека.
Бях благодарен, че съм там в този момент, а можех да съм вкъщи и да пиша спамаджийски коментари тук във форума.Smile
Идеше ми да да ги изкрещя на висок глас тези благодарности, но тъй като съм заклет атеист нямаше към кого да се обърна и затова само тихомълком се наслаждавах на ситуацията.Smile
В такива моменти човек има кратки проблясъци и разбира, че има много малко време на тази земя, за да го губи като отдава такова голямо значение на злободневните неща от живота. После на слизане проблясъците зачезнаха и отново влязох в Матрицата.

В хижата хапнах две супи и изпих 2.5 литра кола, за да се справя с обезводняването.
Напоследък ме обхващат съмнения, че имам проблем с газираните напитки.Smile
Чудя се защо има сбирки на анонимните алкохолици , а няма сбирки на ...даже не знам как ни викат.
От Ботев дойдоха двама туристи.Поприказвахме за това онова.
Проверихме прогнозата за Ботев на телефона им.
В един от сайтовете го даваха ясно и без вятър и чак следобяда облаци. Не познаха. 




Четвърти ден:
Хижа Тъжа-Русалиите-Юрушка грамада-Параджика-Калофер.
 


Към седем и нещо казах довиждане на Румен(хижарят) и излязох да огледам
и да реша окончателно накъде.
След няколко кратки ходения в снежни виелици като видя черно небе и превъртам.
Лошото време във високата зимна планина е много депресиращо и коленете ми се разтреперват като усетя, че се задава нещо подобно.
На юг биваше, но на север беше тъмно синьо чак черно и идеше бързо.
Бях на два акъла, но си казах, че винаги може да се върна.

Този малкия пухкав приятел предния ден ми сви едната снегоходка, а сутринта докато ги слагах ми пречеше като си вреше мокрото носле навсякъде. 

 

Внимавайте много и не оставяйте нищо найлоново без надзор, защото може да го глътне. Много е любопитен и опитва всичко като го захапва.
Страхотна малка играчка е.Smile

Зимата трябва да изкачите Русалиите. Лятната пътека е като писта на места и е невъзможна за минаване. Цъкнах коловете, които над гората липсват в картата.
Ходенето в малката горичка в началото отново беше изтощително.
Двамата които бяха слезли от там бяха ходили само с обувки и не можех да вървя в следите им със снегоходките.
От време на време поглеждах на север и виждах как чернотията приближаваше.
Щях да се върна, но от юг оставаше чисто.
Юрушка Грамада вече леко се беше скрил от облаците, но мътилката не падаше
ниско долу и оставаше горе по най-високите върхове и от северната страна вдясно на снимката. 

 

Поглед към слънчевия юг и Голям Кадемлия на изток. 
 

Вятърът стана много силен и като пусках щеките само на каишките чат пат заставаха почти хоризонтално. Е, не чак толкова, ама на страха очите са големи .Smile
На 600-700 метра от котата на Юрушка Грамада бях решил да се връщам .
Ако човек се отпусне или затича и вятъра ще го отвее.
На инат продължих, но ако станеше по сериозно хич нямаше да се чудя и щях да се върна.

Горе на върха забръска и ситно просо, което се набиваше в очите, ама къде ще ровя в раницата за маската.
Или бях тръгнал с разхлабена раница там дето се опира в раменете или вятърът я беше разхлабил. Опитах се да напипам горните каишки и да я стегна, че усещах как въздушния поток минава между нея и гърба ми и се мъчи да я отнесе, но с ръкавици не става.
Ако 5 минути се пробвате да го направите и не успявате да намерите каишите опипвайки, то значи сте се паникьосал.Smile
Другото обяснение е, че бях сложил 100-левовите ръкавици и ако ги бях свалил щеше да ги отвее долу в Калофер. Не можех да ги рискувам, защото щеше да ме е яд.

Параджика беше скрит през повечето време. 

 

Към края се откри и го цъкнах.
Вече не мислех за връщане, защото коловете надолу бяха на една ръка разстояние. 

 

Още докато го качвах чернотията от север взе да изсветлява и облаците станаха за кратко на вид съвсем безобидни и бели. Нищо общо с времето преди три часа.
Седнах и ударих голяма глътка газирано. В такива моменти е особено вкусно. 

 

На юг съвсем се изчисти.Поглед на изток към Голям Кадемлия. 
 

Ботев беше обвит в безобидна бяла пелена, но докато слизах се откри и го цъкнах. 
 

Колкото повече се слизаше надолу от Параджика толкова повече се газеше, но беше по надолнище, така че нямах ядове.
Цъкнах всичките милион колове от зимната маркировка там където ги няма на картата.
Заслон Михайлов ми е ясен, но с долните две постройки има малка неяснота.
Според надписите на място, заслонът(Рудината) е горната приличаща на кошара мизерна постройка, а не служебната постройка по-долу, както е отбелязано на бг маунтайнс и на картата на Домино.
Както и да е, слизането към края беше много стръмно и трябва непрекъснато да удряш
спирачка, а това натоварва шенкелите(коленете)
Снегът аха аха да текне като вода от жегата. Окалях се до ушите.
Ето и снимчока за довиждане направен от черния път в посока Ботев. 

 

На асфалтовия път в делничен ден е пусто, но все пак минаха две коли. Трактора не го броя.
За пореден път се инатя не вдигам ръка и чакам хората сами да се сетят, че ме болят краката и да спрат. Твърдо решавам на третата кола да махам.
Чувам шум и се обръщам но се оказва колело, а не кола.
На всичкото отгоре колоездачката не го кара, а го тика тичайки до него.
Странна работа. Сигурно е нов вид спорт, защото гумите не изглеждаха спукани.
Правеше го под музикален съпровод със слушалки в ушите.

Ако сте умрели от жажда има хубава чешма по средата на пътя м/у Паниците и Калофер с пейки и покрив.
 


Всички снимки включително и калпавите ако искате да видите какво точно е моментното състояние на снежната покривка. 
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/qQvtGL 


ВАЖНО. 
Трак на ходенето с цъкнати колове над гората над хижа Тъжа през връх Русалиите в посока Юрушка грамада и цъкнати колове от Параджика надолу на юг към заслоните .
Има и качването от хижа Триглав към заслон Голям Кадемлия, но това минаване е според условията в момента 
и трябва на място да си преценявате откъде да минете, но общо взето това е пътеката. Ако тази въпросната пътечка се заледи ще се наложи ползването на котки на места, особено при слизане, но не е болка за умиране. 

http://dox.bg/files/dw?a=5c2bdc0151