понеделник, 23 септември 2013 г.

Рила. Зима.4 дни Декември.2012г.

Рила. Зима.4 дни Декември.2012г.
Сапарева баня-хижа Рилски езера 

В сряда когато трябваше да тръгвам, по стар
 български обичай забегнах по-рано от работа,
 за да мога да доредя багажа и да подремна.
Държавната работа естествено можеше да почака.
За зла участ точно се бях прибрал вкъщи 

в снежната буря, която върлуваше , когато ми 
звъннаха за някакви подписи и хайде обратно.
Това окончателно ме разсъни и повече и 
не помислих 
за спане.
Гледайки как буксуват колите реших да тръгна
поне два часа по рано към гарата за редовния
 предварителен тест на обувките и раницата.
Тръгнах към полунощ и след час бях на гарата.
Последва половин денонощие мръзнене по гарите

 и автогарите докато стигна до Сапарева баня.
Бусчетата дето уж трябва да возят нагоре

 естествено бяха изчезнали яко дим и затова 
около 12 на обяд в четвъртък поех нагоре към 
хижа Рилски езера.
Едвам вървях под тежестта на суджуците и 

сланината, които носех в раницата.
Половината път ходех в гората по пътеката, 

после минах на асфалта.
Снегът встрани от черния път, който върви 

край лифта беше 75см.
Трима скиори се спуснаха край мен.
Това заради което ме бодна под лъжичката беше

 че на 5-6 метра от мястото където завиха от самия
 натиск снега се разцепи.
Стигнах за около пет часа и половина по тъмно.
Имаше и гъста мъгла от която не се виждаше на 

повече от 10 метра, а и взе да духа.
Хижата я ремонтират нещо , но приема туристи.
Две каракачанки се опитаха да ме сдавят като я

 наближих, ама като им подсвирнах и се кротнаха.
Ходенето през деня беше спокойно.
Като изключим снежната премяна на гората 

нямаше други гледки затова и много не снимах. 











Хижа Рилски езера-връх Харамията-хижа Вазов-Голям Калин-хижа Вазов. 

Тръгнах на разсъмване .
Едно кученце улично превъзходна порода пое с мен и ми прави компания два дена.
Снимката е от другия ден. 


 

Спуснах се към река Джерман после завъртях край Долното езеро в посока старата хижа.
Тук се затъваше доста. 




 



Малко преди да изляза до старата хижа се видя и Харамията.
 



Снегът в улея по който се качва Харамията беше пръхкав и се затъваше и хлъзгаше.
Наклонът беше голям и се наложи да сваля снегоходките, защото се слвичах обратно надолу с тях.
С едната ръка държах едната от новите щеки(ако и на на BD счупя щеките минавам на точилки) с която се подпирах и набирах, а с другата стисках пикела за всеки случай.
Идеята я взаимствах от един колега тук във форума който беше ходил зимата по Пирина и я ползвах няколко пъти най-вече по разните ръбчета по които минавах.
Изкачвах се близо до големите камъни, защото ми изглеждаше по-сигурно .
Улеят го дават лавиноопасен при повече сняг, ама какво значи това *повече сняг * не знаех.
Около метър беше снегът в улея.
Вярно се оказа и написаното, че има опасност от подхлъзване.
Дойде ми толкова изненадващо, че въобще не можах да реагирам и добре че при всяка крачка забивах пикела предварително с дръжката.
Дупка ли имаше не знам , но влязох целия под снега леко странично , а не точно надолу.
Вратът ми и калъфът на апарата се напълниха със сняг.
Ако не беше пикелът щях да направя тунел под снега чак до долу.
Тук някъде в горната част на улея съм снимал хижата и май Витоша. 

 

Тук се вижда сянката на Харамията, която хвърля върху Седемте езера. 

 



Харамията:



Последва слизане до Паниците.
Като гледам снимката и ми става пак студено.
Водата в шишетата ми беше замръзнала, а кордурата на раницата издаваше странен пукащ звук като я отварях да извадя допълнителен полар за обличане. 


 

Нагоре към Зелени рид снегът беше с ледена кора която се пукаше и макар и да не се затъваше беше мъчително ходенето.
Вече изоставах с час от разписанието.
Горе на Зелени рид се откри гледка към Урдиния циркус и Мальовица.
 



 

и към Вазов връх 

 

Имаше и едно стеснение което минах пак с една щека и пикела и разбира се този път сложих и котките.
Докато се дърпаме по-далеч от козирките над Паниците можем да се лизнем към Урдините езера затова за нас аджамиите е задължително ползването на тези два уреда(пикел и котки).
Ето го стеснението с козирките.
Не е страшно и само трябва да гледаш къде стъпваш. 


 




Камбаните на Разделът ги снимах със слънцето зад тях и се получиха с ореолSmile 

 

Стигнах Вазов за около 5 часа, оставих половината багаж главно ядене, пийнах чай и тръгнах към Голям Калин че времето напредваше.
Ей ги Калините. 


 

Изглеждат леснички, ама не е така.
Ако не знаете като мен какво ви чака по-добре го пропуснете това качване.
Не заради самото качване, а заради слизането.
За човек който не знае точно откъде се качва и слиза преживяването е повече от кошмарно.Smile

В един момент докато вървях нагоре снегоходките взеха да буксуват.
Сложих котките и взех пикела.
Докато връзвах снегоходките за раницата се наложи да я подпра като забия пикела между един от каишите, защото се мъчеше да отлети надолу.
Едно място в средата на върха ми се стори подходящо за качване.
За пореден път макар и със закъснение се убеждавам, че на преценката ми за такива неща не може да се разчита.
Последните метри ме притесниха изключително много , но просто нямаше как да се върна, защото замръзналата стена от сняг беше станала почти отвесна и драпах с котките и пикела, включил на най-висока предавка.
Като стъпих горе не погледнах надолу.
Знаех какво ме чака , но не исках да се плаша още повече преди да стане време да слизам.
Знаете какво е да слизате при положение, че качването ви е стреснало.
Тръгнах към онези остри зъбери на върха.
Стигнах на тридесетина метра от най- високата част, но въпросът със слизането не ми даваше мира и всичко останало като достигане на котата ми се струваше маловажно.
Колкото повече отлагах толкова повече беше вероятно да не мога да събера смелост и да вися цяла нощ горе викайки неволята като двамата братя от приказката.
Прибрах апарата,стегнах каишите на китайските мачки, ударих си един кръст и една молитва, ударих си и два шамара, за да излеза от леко истеричното състояние в което бях изпаднал и тръгнах надолу да търся по-подходящо място за слизане.
Минах край мястото от което се качих.
Хвърлих му бегъл поглед само да се уверя за пореден път че от тук само Хон Гил Дон би се справил.
Някъде по надолу сред едни скали ми се стори че наклонът е по-малък.
В смисъл че нямаше да развия скорост като при свободно падане, а най много около 150 км в час.
Нямаше как да сляза надолу, защото стотина метра по надолу имаше пропаст, но мислех да вървя странично на склона докато стигна мястото където смених снегоходките с котките.
Хубав или лош нямах време да го обмислям много плана защото взема ли да мисля и нищо няма да направя.
Клюнът на пикела нямаше да ме задържи по този почти отвесен(на страха очите са големиSmile ) склон затова забивах дръжката.
Забиваха се само страничните зъби на котките, а останалата част от ходилото ми беше във въздуха.
Педя по педя минах стотината метра до мястото на преобуването.
Не можех да се отпусна да почивам докато стигнах до там и мускулите на прасците ми направо пулсираха от болка.
Най-приятната болка която съм изпитвалSmile
По-надолу слънцето ме огря и направо ми идеше да запея, ама пустата му склероза.
Не можех да се сетя текста на никоя песен.
Някаква временна загуба на паметта ще да е
.Добре поне че все още помнех името си.
Ето няколко снимки направени от Голям Калин. 










Тези камъни са котата. 

 

Северния ръб по който слизат само джедаитеSmile 

 

На изпроводяк със слънцето зад тях 

 







Хижа Вазов-Баучер-Рилски манастир. 


Денят го даваха ту слънце ту облаци.
Небето червенееше леко като тръгвах. 


 

Как да не ги снимам пак Калините . 


 

Ето една и на изгряващото слънце в посока някъде към Додов връх. 

 

Горе над облаците чувството е страхотно Smile 

 

Дългото няколкостотин метра ръбче над Друшлявица е наполовина издухано и изорано от ураганния вятър преди две вечери.
Няма никакъв проблем да се мине и от аджамии , но само при хубаво време.
Тук отново ползвах комбинацията щека и пикел, а за да се чувствам съвсем спокоен като на пикник сложих и мачките.
Тук пак докато се пазите да не отидете върху козирките към Друшлявица може да се лизнете в обратна посока.

Ето го снимано след като го минах.
В далечния крах е буквално изорано от вятъра като в същото време има на места снежни фигури с човешки ръст. 


 

Ето какво е направил вятърът , но мащаба трудно се преценява от снимката.
Високи са един човешки ръст фигурите. 


 

Слизането надолу е лесно и отнема 6 часа стегнато ходене, но заболяват ходилата от набиването на пръстите в обувката.
Имаше и замръзнали и добре запазени следи от мечка.

Ето и единствената малка лавина която видях.
В гората над манастира.
Близо десетина метра широка.
Отгоре на около 40 метра склона беше оголен , надолу също толкова.
Няма как да затрупа човек, но може да го контузи сериозно.
Беше с твърдостта на лед и щеката не се забиваше в нея.
Предполагам листата са причината така лесно да се плъзне надолу. 








Рилски манастир-Краварско дере-на 1.5км близо до Добро поле-хижа Македония видяна през крив макарон-Рилски манастир. 

Този ден навъртях близо 25 километра, част от които по изключително гаден терен, за този дето духа.
Имах едно притеснение още като тръгвах, че няма да намеря пътя, защото така и не успях да се свържа с някой който да ми обясни откъде и как.
Станах рано и в 6:30 вече бях тръгнал.
В тъмното таласъмите притичваха пред и зад мен.
Аз обаче здраво стиснал кинжала напредвах непоколебимо.
Скоро завих по Илийна река.
Камионите които са минавали от там са заледили пътя и е невъзможно да се върви по него.
Върви се встрани в храстите иначе е невъзможно.
След като стигнах една чешма ,където е и разклонът за Краварското дере реших че няма да е лошо да хвърля едно око на това отклонение и да не ходя чак до разклона преди Радовичка река откъдето е и черния път на картата на Домино.
Така спестявах сега не ми се мери , но някъде седем осем или даже десет километра.
Спестявах ако бях изтеглил дългата сламка, ама не било писано да стане.
Тръгнах нагоре по дерето по нещо като черен път по който имаше израснали дървета, паднали камъни и освен пеша или с кросов мотор не би могло да се мине.
Доста време вървях.
Направо се пръсках от кеф, защото си мислех ,че съм ударил джакпота като съм минал от тук, а не по заобиколния път.
Надеждата е голяма работа.
Направо дава крила.
Не чувствах никаква умора, защото всичко вървеше като по мед и масло.
Ако искате обаче съвсем да пречупите някой отчаян човек какъвто бях на тръгване и аз самият заради съмненията си дали въобще е възможно да се мине от там, дайте му надежда на този човек и след това пак за втори път му я отнемете.Evil or Very Mad

Това е на тръгване по дерето. Вдъхва доверие.
 

 

После се наложи 5-6 пъти да прекосявам ледената вода със снегоходките които се обледениха и се наложи да ги събуя.
При всяко топване във водата трупаха лед.
Беше невероятно студено и пак смучех ледени кристали от бутилката вместо да пия вода.
Минава се през ето това. 


 

В района има бракониери защото видях гилзи от ловджийска пушка, така че да не ме помислят за глиган докато се провирам виках *ехо* колкото ми глас държи.

По едно време вече беше невъзможно да се минава и логично ми дойде идеята да се изкатеря по стръмния склон в югоизточна посока, за да изляза на пътя който е в машинката и в картата на Домино и за който първоначално предполагах че е верния .

Ето снимка в началото на катеренето, което между другото е няколкостотин метра стръмен баир на който за да не си размажа физиономията взех че сложих котките.
Къде в замръзналия сняг къде в пръста и шумата и в падналите дървета мачките вършеха перфектна работа. 




Беше изключително трудно и гадничко това набиране нагоре.
Някъде се изтеглях хващайки се за дърветата и буквално набирайки се на тях. Толкова беше стръмно, че на всеки няколко метра спирах да си поема въздух.
Надеждата отдавна се беше изпарила и беше останала само спортната злоба.
Толкова псуване му дръпнах.
Щях да забравя и мечите следи.
В тези диви места освен ловджии, идиоти и мечки други не ходят, а Аз съм сигурен че не съм ловец.
С триста зора изпълзях на черния път който всъщност беше бялSmile
Снегът беше твърд но поддаваше като пристъпи човек и беше по-гадно от това да е пръхкав.
По-нататък имаше паднали големи като трабанче скали които препречваха целия път.
Има две педи между тях и едно дълбоко дере откъдето може да се мине.
Може и да се катерите, ама със снегоходките е трудно.
Не вървях много и стигнах това. 


 

На снимката не личи добре но това е едно широко място покрито със сняг и лед под който тече вода и има достатъчно клони в които да си оплетете краката.
Преминаването със сигурност щеше да завърши с топване до чатала, а имайки предвид какво се случи на снегоходките, същото щеше да стане и с краката ми ако ги бях топнал.

Вдясно се виждаше нещо като линия през дърветата.
Вгледай се по-внимателно подозирайки че това някога може и да е било пътека, но видях на места гладки и стръмни склонове към дерето, така че ми остана чуденето защо гората изглежда така странно все едно някой е начертал линия.

Оставаше варианта да мина напряко през гората и лятото сигурно щях да го направя, но вече бях назад с времето.
Вървях повече от четири часа още два три часа за този километър и половина до горе в непроходимото дере , а като стигнех горе ме чакаха още близо 7 часа до Македония.
Ако има нещо което да мразя силно това е ходенето късно вечер зимата и без никаква сигурност че ще стигна.
Обичам да ми е трудно за да е сладка победата, но мазохизма ми си има граници, а и чувството ми за самосъхранение се обаждаше предвид някои от прогнозите които го даваха облаци, че и дъжд който предвид температурите щеше да замръзва като паднеше. Не че познаха гадовете от оная телевизия със сериалите, която съм изтрил от програмите си, но ползвам прогнозите им.
Всички тези мисли ми минаваха през главата и отчасти ме успокоиха че решението да се връщам е правилно, но както казва градския във форума тук, при такива случаи остава една горчивина от неуспеха.

Сега се сещам че четата на Иван беше направила пъртина от Бодрост през Добро поле до Македония предния ден .
Обадиха ми се да ми кажат че са го направили пътя като магистралаSmile
Кога друг път ще има такъв късмет някой да отъпче снега предния ден.
Беше като да знаеш числата от тотото и да не пуснеш фиш.
Другите двама колега и колежка няма да ги споменавам, те си знаятSmile
Мерси за прогнозите за времето и за виното.Smile

Баси и колко време отнема това писане. Ако нещо съм забравил ще го добавя после че вече ми се приспа.Smile 


Няколко месеца след това довърших това ходене от манастира през Царевръшкото било до Македония и Предел.
В някой от последващите пътеписи е.


Ето всички 145 снимки.
В Пикасата: 

https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/2013?authuser=0&feat=directlink 


Трак 
http://dox.bg/files/dw?a=9ba910bc04 

Няма коментари:

Публикуване на коментар