неделя, 22 септември 2013 г.

Мечит-Рибни езера-Грънчар-Белмекен. Юни.2011г.

Говедарци-Мечит-Рибни езера-Грънчар-Белмекен-Костенец . Юни.2011г.


Първоначалният план беше от хижа Мечит да мина през Мальовица и после от Иван Вазов да сляза по реката до село Бистрица.
От Костенец хванах автобуса до Самоков, а от там до Говедарци.
В Говедарци питах две баби за пътя, сложих си цайсите че вече беше напекло здраво, и на бавна скорост поех към хижата.
Пътища много и всички водят към Мечит(Рим).
Трябва просто да стигнете до пистата.
Много стръмна е тази писта.
Как не се пребиват хората като карат ски не знам.
По пътя ме настигна някакъв човек с два бели коня.
Пак щях да го срещна на Кобилино бранище след ден.
Стори ми се, че стигнах много бързо.
Телефонът го бях изключил, за да се пести батерията и за колко време стигнах така и не разбрах.







Като наближих хижата се чу кучешки лай.
Надявах се да са вързани. Щастието никога обаче не е пълно. Каракачанката беше вързана, но други две неизвестна порода, но приличащи на малки теленца ме наобиколиха лаейки.
Разчитайки на това, че са виждали и други туристи и знаят че те не са за ядене, продължих спокойно да вървя към хижата без да бързам и да се шашкам.
Хижарят им извика и хубавците се дръпнаха.
Едното от тях се оказа, че е на няколко месеца.
Чудя се как ли ще изглежда като порасне.
Хижата я знаете.
Чисто и с баня.
Леглата са удобни, а матрака ми намести уморените от изкачването кокали.
Обувките се събуват навън от спалното.
Имаше даже кисело мляко и си взех за другата сутрин.
През нощта станах да пусна една вода.
Има фотоклетки и лампите се включват по пътя.
По-добре просто няма как да е.
Хлапето им, докато родителите му бяха вътре, хвърляше камъни по вързаното куче.
Бяха големи камъни и животинката не знаеше къде да се завре.
Чудех се дали да го издам на баща му.
Лапешка му работа.
Като си легнах вечерта не можах да заспя веднага.
Не ми даваше мира, че маршрута не съм го измислил както трябва. Повечето места през които щях да мина са ми познати и оставаше само от Вазов да сляза до село Бистрица.
Урдините бяха в сняг и пак нямаше да ги разгледам като хората.
Въртях суках и реших да направя това което бях замислил за август месец.
Получи се в обратен ред, защото планът за август беше да тръгна от Хижа Белмекен до хижа Мечит, но нямаше как сега да тръгна да се връщам до Костенец.
Така че речено сторено.
На другата сутрин хапнах киселото мляко с бисквитите и потеглих в 5:30.





Веднъж вече отървах един порой като тръгнах рано, а този път късметът ме споходи за втори път.
След обяд над Рибните се изля порой, но бях вече вътре в хижата. Вървях само по широкия път защото там където пътеката се отделяше беше непроходимо.
Малко след като видях една плоча, която възхваляваше как едно от царчетата ни с 80 човека прислуга е минал през местността, пътят се разделя.



Едната пътека тръгва за Лопушки връх, а другата за Кобилино бранище, което се виждаше в далечината.
Някой беше запалил печката и димеше.



Слизайки надолу срещнах стадо крави с малки теленца.
Един голям бял бик стоеше точно на пътеката и ме гледаше лошо.
За всеки случай направих един голям полукръг и го заобиколих.
После същото направих и с конете с малките кончета в близост до заслона.
Тук отново срещнах човека с двата бели коня, който ми заръча ако минавам през Грънчар да предам много поздрави.
На заслона имаше няколко човека, които май тъкмо се събуждаха.
Само аз ли ставам толкова рано?
Беше девет часа и хората направиха грешното предположение, че идвам от Страшното езеро което е на около 2 часа път.
Не предполагаха, че някой ще стане и тръгне по тъмно.
След Кобилино бранище е голям баир.
Излезе ми въздухът.
Към обяд времето взе да се разваля.
Появиха се едни облаци, които ставаха все по тъмни.
Мъча се да бързам, но вместо пътека има само камъни по които трябва да вървя внимателно, ако не искам да ползвам застраховката си.
Небето стана черно, а хижата стои все така малка в далечината. Почвам да си мисля, че съм попаднал в *Зоната на здрача*
Имаше един странен филм преди време.
Почвам да си мисля, че ако тръгна на обратно, хижата най-накрая ще се приближи.





Странна работа, а уж внимавах и пиех редовно вода с по няколко солени бирени фъстъка, за да поддържам водно- солевия баланс и да не получавам халюцинации. .
Бях си обул вълнените чорапи на голо и краката ми горяха.
Когато събух обувките краката ми бяха червени, а около палците бяха станали сини.
Нямаше време обаче да им се чудя защо са с такъв цвят, защото небето съвсем притъмня.



Долу на поляната маркировката малко се скапа и се лутах към десет минути.



Около час-два след като стигнах се изсипа дъждът.
Спах само два часа и половина.
Коленете ме въртяха и не бях сигурен какво да правя.
На другата сутрин станах в 5ч.
До 5:30 хапнах луканка със сухар и използвах една трета от тубичката с Алгезал.
Много ефективно е особено в големи количества в които не трябва да се слага.
Има си определено количество, което е допустимо да се слага от него за деня.
В 5:30 бях тръгнал.
Според картата ми има само лятна маркировка.
Дадени бяха колове до едно езеро от другата страна и толкова.
След като се изкачих горе, червената боица изведнъж свърши.
Стана жълта, а такава не беше дадена на картата ми.
Минах известно разстояние преди да разбера, че червеното се е изтрило, но е запазило някаква стара жълта маркировка тъй като е било мацнато върху нея.
Така че жълтото го считайте за червено.
При подсичането на този връх, който е в началото на маршрута има няколко снежни пързалки, които трябва да преминеш.
Първата беше най-малката от всички, но беше най-опасната.
Отгоре и отдолу беше отвесно и не можех да го заобиколя.
Беше съвсем тясно. За малко да се върна.
Снегът уж беше твърд, но като стъпиш по рязко и поддаваше.
Тия снежно ледени пързалки ми изкарват всеки път акъла.
След като я минах вече нямаше връщане назад.
Пари да ми даваха не минавах повторно по това място.
Следващите няколко не бяха толкова страшни.
Най-много човек ако се хлъзне да си счупи някой крак.
За по-сигурно, а и защото краката ми трябваха за да стигна до Грънчар, не минах през тях, а взех че ги заобиколих.
Падна малко катерене, ама като съм сам нямах право на грешки породени от мързел.
Мисля че се забавих поне половин час че и повече.
Може и час да беше.
Телефонът пак го бях изключил.
После вече карах по коловете.
Досетих се, че картата са я сбъркали(не им е за първи път).
Карах си по компаса на изток. Коловете и те вървяха на изток, а и червената боя по бетонната им основа беше по-добре запазена, така че нямах кой знае какви притеснения.
Малко се позамислих, когато на табелите видях, че пътят е за хижа Борис Хаджисотиров .
Досетих се, че най вероятно е някакво старо име, но не знаех че е на Грънчар.
Моя грешка.
Друг път ще уча имената на хижите за сто години назад.





После след разклона за Семково-Грънчар взех да срещам и зелена боя. Хептен ме ошашавиха тези маркировки.
На места върху зеленото личеше, че е имало червена боя.
Срещнах един по-пишман планинар и от мен.
Взех да се издигам в очите си Човекът беше обул едни гладки галошки дето отгоре са като плетени.
Крачеше бодро с две магнитни наколенки и малка раничка.
Каза че отивал за Рибни езера и щял веднага след това да се върне пак в Грънчар.
Той обаче знаеше, че написаното на табелите е старото име на Грънчар.
Не знаеше обаче, че има лятна пътека между Грънчар и Заврачица, където по думите му щял да ходи на следващия ден.
Предупредих го за тези пързалки по лятната пътека и му препоръчах да пробва да мине по коловете.
Не се върна до вечерта.
Сигурно се е уморил и е останал да спи на Рибни езера.



Хижарят на Грънчар ме пита за него.
Изглежда и на него му беше направил впечатление.
Тук похарчих последните си дребни пари.
Останаха ми само едри и ме обхвана едно съмнение, че ще го закъсам. Оказах се прав, ама за това по-късно.
В Грънчар пак успях да си уредя кисело мляко(домашно) и някакви шоколадови бисквити.
Влажничко е в стаите.
Бях си изпрал 2 чифта от боксерките за планина, които нормално изсъхват за около 1-2 часа.
На сутринта бяха по-мокри отколкото ги бях оставил.
Тръгнах за хижа Белмекен в 5:30.
Хижарят ми беше казал че пътят е 10 часа.
Аз си го бях изчислил на около 9 часа.
Разклонът на който се разделят пътеките за Белмекен, Заврачица и Маришки връх е ясен и не може да се объркате.
Ако бях забързал малко повече нямаше да е ходене, а бягане.
Излиза че до хижа Белмекен съм стигнал за 6 часа ходене и един час почивки.
В 12:30 бях в хижата.
Не съм го мерил, но така го чувствах.



Познайте какво ме гонеше да бързам и да изкачвам последните върхове на бегом.
Небето отново беше станало черно(или поне сиво .
Открих поредната си фобия.
На едно място лятната се отделяше и за да не изкачвам върха тръгнах по нея.
Надолу имаше преспи сняг и вода и разбира се вече не бях изненадан, че липсва маркировка.
Някой беше минал преди мен и се виждаше как се беше лутал по снега и той.
Пак по пътя на логиката налучках верния път.
Предполагам без да съм сигурен, че излязох в подножието на връх Острец.
Направих няколко снимки на язовира от там.
Небето взе да става все по-тъмно и реших да побързам.
Излезе ми въздухът да подтичвам нагоре.
Каква беше изненадата ми като видях че пътеката свършва в нещо като пропаст и се слиза по метално въже и колове.
Не знаят ли тези хора, че имам страх от високото.
Поне да бяха сложили един асансьор.
Да бяха сложили, ама не бяха, а и се чуха далечни тътени от гръмотевици така че натъпках в раницата финдифлюшките, които висяха по мен и на бърза ръка слязох до долу.
Следващия връх мисля че беше Равни връх.
Такъв голям баир не бях виждал.
Сигурно продължаваше цял километър.
Белият и черния ми дроб бяха сдали багажа, а и очаквах всеки момент да загърми и макар и да не видях лятната пътека да се отделя се спуснах към язовира.
Има дадена една пътека която идва от спортна база Белмекен и която минава през Премката. Видях и няколко човека и реших да ги настигна, за да ги разпитам за пътя.
Оказа се, че почти сме стигнали.
Само заобиколихме Равни връх и се оказахме над хижа Белмекен.
Не разбрах откъде минава лятната, но пътя по който минах е идеален за лятна пътека.
Като споменах спортна база Белмекен се сетих че за малко да тръгна за базата.
На един разклон по пътя гледам че пише макар и полуизтрито *Белмекен*.
Мисля си че другия който тръгва на север е за Венетица който разклон пък беше даден на 120-ят кол, но така и не видях.
Тръгвам, ама виждам червена лятна маркировка мацната на един камък в другата посока.
Оставям раницата и отивам да се уверя.
Даже има и табела на която ясно се вижда хижа Белмекен.
Отивам от другата страна на втория по ред кол и там надписа за разлика от разклона е запазен.
Пише си спортна база...
Ударих си за назидание главата няколко пъти в стълба и продължих напред.
На хижата има нов хижар.
Човекът майстори разни работи.
Направил е голяма маса със скамейки на брега на езерото.
Ще пуска и балканка (вид пастърва) в езерото.
Само такава разрешават.
Ще карат другата седмица нови дюшеци одеяла и тн.
Има планове да излее и плоча на тази изгорялата част.
На другата сутрин бързах за влака и няма снимки.
Гетите помагат само до коленете.
Високите треви ме измокриха до чатала.
Маркировката е добра с изключение на три места.
Първото на една поляна където пътеките се разделяха.
Тъй като не виждах никъде маркировка помислих ,че тази надясно към реката е за Гургулица а лявата е за Костенец.
Тръгнах по лявата с едно голямо съмнение.
Имаше сума ти кладенци покрити с капаци на които дръжките бяха прясно боядисани в синьо.
Пътеката взе да се отклонява прекалено от реката и взе да се издига затова се върнах.
На 20-30 метра по другата пътека видях зелената и жълта маркировка. Червена нямаше вече.
В тази трева я бях пропуснал.
Другото място е там където се разделя жълтата и зелената.
Вече внимавах и като видях само жълта взех да се оглеждам къде се отделя зелената.
В началото е леко обрасла и се вижда трудно, но е точно срещу табелата където има жълта боя.
Третото място е малко преди да излезете на пътя с трошено каменна настилка.
Има една табела на която пише хижа Белмекен.
Пътеката продължаваше зад нея.
Видя ми се странна тази пътека .
Ако някой идваше по нея от другата страна нямаше да види табелата преди да стигне до нея и да се обърне.
Беше по-широка, но скоро не беше минавано по нея.
Този път ми отне половин минута да се върна и да огледам мястото което е срещу табелата.
Въпреки, че бях сигурен, че за да поставят така табелата значи има пътека пак не я виждах.
Имаше паднало дръвче,храсти и трева.
След като нагазих в тях чак тогава се показа и пътеката.
Сякаш някой нарочно е маскирал пътеката и то на такова място където има друга грешна пътека.
Ако идвате отдолу няма начин да се объркате на това място. Това е. Извинявам се, че не е по-подробноSmileSmile 


Снимки в Пикасата: 
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/TYrFyD?authuser=0&feat=directlink 

Няма коментари:

Публикуване на коментар